Любовта е странна птица. Липсата й ни кара да усещаме самота, тъга и безверие в съществуването, а моментната й поява ни отваря за всички усещания, които не сме подозирали, че можем да изпитаме...

Разхождайки се по огрявания от зората бряг, аз отново изживях един минал момент, красотата му беше толкова истинска, че сълзите ми напираха, а мислите бяха замъглени от спомени. Беше толкова истински красиво, че усещането за топлина и светлина, се настани в мен, още преди първите слънчеви лъчи. Всичко изживяно толкова истинско, че си спомних, как някога бях готова да дам всички слънчеви лъчи, които детското ми сърце можеше да улови.

Днес, на зазоряване... нямаше лъчи. Имаше сълзи, доставили ми мир и удоволствие. Истинска сила бе да изкарам от себе си, събираното толкова дълго време и да го споделя със зората. Красотата на този момент, не би спряла ничий дъх освен моят, не би насълзило ничии очи, освен тези, които са на моето лице, не ми позволила радостта ми да бъде уловена на снимка.

Представи си как плачех, на зазоряване, някъде там, неизвестно къде, неизвестно кога, известен беше само часа... 05:33... на зазоряване. Поисках да те събудя, за да споделиш моментът с мен, да уловиш красотата, която строи от очите ми, да споделиш красотата, която блести в очите ти. Поисках да ти подаря себе си, а ти да ми подариш само няколко мига на любов, но...  запазих този момент за себе си. Не исках да споделям с никого този момент на радост, защото всъщност аз бях там, бях с теб... в сърцето си!

Зората събуди съзнанието ми, точно в 05:33, усетих как нещо пада върху главата ми и осъзнах, че ангелите плачат заедно с мен. Думите ми бяха излишни... усещането на зазоряване...